Колкото повече пиша, толкова повече ми се пише! И не зная дали израствам или просто трупам канари с текстове, ала зървам нещо ярко на повърхността - изгрява то като зората, искрите му пробиват мъгливия, сребролунен нощен пейзаж. То е мъничко, далечно. Що ли е? Не го виждам добре. Ще коства усилия - трябва да се приближа. Искам да отида там. Тръгвам! Някак страшно е - сам съм сред алеята. Дървесните листа нашепват "- спри, върни се". Кой ли ги слуша? Любопитството надделява. С всяка крачка става все по-лесно, вдигам скоростта - вече не ходя, а тичам! Все по-близо съм. Изгарям от нетърпение да видя в детайли обекта. Ето го, ето го, пристигнах! Но туй е гранитна скала. Що за дяволска шега? Скали - колкото щеш! Всяка като другата. Другата - като всяка! И така нататък. Търсенето продължава. Всичко природно е красиво посвоему, така смятам. Дори скалите, макар и бездушни, са безмълвни пазители на...
